В Америка не „улесняват“ музиката, а възпитават публиката
Анна Петрова е родена в Пловдив. Възпитаник на НУМТИ „Добрин Петков“, което завършва със златен медал и национална награда, от класа на Светлана Косева. През 2005 год. Заминава за Ню Йорк, за да продължи образованието си в Manhattan School of Music, където е приета с пълна стипендия и учи при известния пианист Орасио Гутиерез. През май, тази година, защитава докторска степен пак там, в студиото на Андре-Мишел Шуб. Носител е на много награди от международни конкурси, сред които Маргарита Юдина в Санкт Петербург, Хосе Рока във Валенсия. Свирила е в някои от най-престижните зали и фестивали по света. През тази година два пъти свири пред българска публика – с Плевенската филхармония, под диригентството на Йордан Камджалов и с Пловдивските филхармоници под диригентската палка на Джонатан Пастернак.
За втори път провеждаш майсторски клас в НУМТИ Добрин Петков, чийто възпитаник си. Видя ли сред учениците музиканти, чиито имена ще се знаят в
бъдеще?
Всъщност за трети път, за което съм много благодарна. За мен е много особено чувство да се върна в училището, което ми е дало много. Има много талантливи деца. Въпреки трудностите в България много хора искат децата им да се занимават с музика. За съжаление тук все още е вярно изказването, че музикант къща не храни, но талантливи деца има и те продължават да свирят. Много ми беше приятно на майчин език да им описвам музиката, да им обяснявам и да виждам колко са благоразположени и предразположени за работа.
Какво ще ги посъветваш – да продължат образованието си у нас, или да заминат в чужбина?
Не съм против излизането в чужбина. Пред младите хора се разкриват много хоризонти. Обмяната на традиции и школовки е полезна за младите музиканти, а и не само за тях. Да излезеш в чужбина е полезно и за самия себе си – да се самоопознаеш. Извън средата, традициите, в които си израснал, извън наученото от родители и учители ти сравняваш представата за себе си с това, което виждаш в друга действителност, осмисляш идеалите си, пътя, по който да ги осъществиш. Израстваш на бързи обороти. Нещата, които бях научила в България ми помогнаха, но открих, че не са лично мои. От друга страна е страшен труд да се откриеш, да тръгнеш по своя път. Имам много колеги, не само българи, които завършиха най-престижни музикални университети и не можаха да намерят собствен път. Вече не се занимават с музика.
Реализацията след това? В България се раждат много талантливи музиканти, и не само, за които просто няма поле за изява.
Израстването като професионалист не може да стане, ако се затвориш само в една страна. Така е още от времето на Хайдн и Моцарт. Обменът с други музиканти е градивен и основен. Така се развиват музикални стилове – чрез обмен на школи, да видиш други музикални центрове. Много е важно и финансовото спокойствие и отношение към музикантите. Аз с удоволствие бих живяла в България, но тук културата все още не е на преден план, музикантите нямат такова признание, че да са спокойни от финансова гледна точка. Въпреки всичко от работата си с оркестрите и в Плевен, и в Пловдив имам чувството, че независимо от трудните условия, музикантите са запазили своето професионално достойнство. Оркестрите ни правят чудеса. Освен, че като нация ние, българите, сме природно музикални, освен, че имаме добра школа, нивото ни е високо, което е учудващо за чужденците, музикантите ни искат да свирят добре и се раздават. За тях това е начин за бягство от действителността. Имам чувството, че чрез музиката се зареждат позитивно. Така си обяснявам защо обикновените руснаци, които живеят по-зле отколкото обикновените българи, са толкова ревностни почитатели на изкуствата.
Много е важно да се възпитава музикалната култура на децата. Дали ще слушат чалга, или нещо друго зависи от семейството, училището, средата. Как учат малките американчета?
Ще дам един пример. Всяка година в Калифорния, близо до Сан Франциско, се провежда Мusic@Menlo – фестивал на камерната музика, изпълнявана на пиано и струнни инструменти. Изпълнителите са в две категории – утвърдени музиканти и млади таланти, на които се дава шанс за изява. Освен концерти, се провеждат и образователни програми, свързани с дадена епоха, или композитор. Има и зимна сесия, която изцяло е свързана с учебната гимназиална програма. Бях поканена два пъти. На зимната сесия, в която участвах, свирих и говорих. Произведението беше композиция на чешкия композитор Яначек – Кройцеровата соната по новелата на Лев Толстой, включен в учебната програма. Освен това фестивалът има портал. На него онлайн може да се прочете всичко за произведенията от фестивалната програма. Качени са и клипчета, в които се представят и обясняват важни места, така че публиката може да отиде на концерта предварително подготвена. Мотото на фестивала, от което не отстъпват е: Няма да „УЛЕСНЯВАМЕ“ музиката за нашата публика, а ще образоваме публиката. Фестивалът е частен, с бюджет около $2 млн. , които се набират от частни лица.
Изявата ти в Пловдив беше блестяща. В родния си град сбъдна една мечта – третият концерт на Прокофиев. Пред българска публика тази година изпълни и неговия Първи концерт за пиано и оркестър. Какво е за теб да интерпретираш Прокофиев?
Обичам музиката на Прокофиев от малка. Почти всяка вечер съм я слушала. В нея има изключително позитивна енергия и красива мелодия. Той съчетава четирите елемента -моторен, класицизъм, хармония и мелодия, създавайки нов музикален език за пресъздаване на дълбоки човешки емоции. Това за мен е Прокофиев, не както някои го свързват с гротеската и сарказма. През 1948 г. В Съветския съюз е въведена цензура от Съюза на композиторите и музиката на Сергей Прокофиев е забранена, като на преден план изтъкват гротеската и сарказма. Той е бил и виртуозен пианист и за първи път е изпълнил третия си концерт в Чикаго, през 20-те години на миналия век. За мен в третия концерт има позитивен заряд, с който се усещам лично свързана. Има приказни, магически моменти, които присъстват на много места в концерта, а технически е предизвикателство.
Затова ли се изпълнява толкова рядко?
Вероятно. В Пловдив не е изпълняван от 1985 г. Тогава е свирила Емма Тахмизян, която сега живее в Щатите.
Кое е следващото предизвикателство пред теб като музикант?
Подготвям за запис в музикалната компания Naxos 12 сонати за пиано на руския композитор Самуел Файнберг, който е известен като изключителен пианист,(един от най-големите на 20 век) , но творчеството му дълги години е било забравено. А той има голямо наследство като композитор и музикален теоретик. Музиката му е полифонична, виртуозна,технически трудна за изпълнение. След смъртта му през 1962 г. Той не е изпълняван в Русия чак до 1992 г .Досега има един запис на 12-те сонати, но от двама пианисти. Аз ще съм първият, изпълнил всички.
Някои класически музиканти въведоха елементи на шоу – по отношение на облекло, поведение на сцената, с цел да привлекат младата публика. Това ли е бъдещето – доближаване до по-масовия вкус? Би ли направила компромис?
Има класически музиканти, които демонстрират сексапил, но за мен трудният път е правилния. Не трябва да бягаме от трудностите, а да извличаме позитиви от тях, следвайки вътрешната си потребност. Всъщност, по-добре е, когато тези елементи на шоу са по-непринудени и наистина част от идентичността на изпълнителя, а не идея на някой пиар.
Наближават светли празници. Какво ще пожелаеш – на близките, на пловдивчани, на себе си?
На себе си – здраве, за да постигна това, за което мечтая, светлина и любов в душите на хората и кураж да продължават напред.
